„Бяхме свикнали да си разменяме цигари и шоколад с колегите си. Но на Коледа през 1975 г. започнаха да стрелят.
По време на война се научаваш да разчиташ на себе си. Когато постъпиш в армията, си мислиш, че ще останеш на фронта една година. После стават осемнайсет месеца, след това две години. Видях как някои от другарите ми загинаха, а други останаха осакатени от войната. Именно тогава осъзнаваш колко ценен е животът. Да оцелееш се превръща в истински дар.
Затова, когато най-накрая успях да стана футболист, излизах на терена с усмивка. Плащаха ми, за да играя футбол. За мен това беше привилегия.
Често се връщам с мислите си към годините в армията и към всички онези човешки животи, погубени в една безумна война — война, която можеше да бъде избегната, ако страните просто бяха седнали на масата за преговори.
На осемнайсет години трябваше да убия първия си враг.
Когато бях на фронта, казвах на другарите си, че един ден ще играя футбол в Европа. А те ми отговаряха: „Да, мечтай си! Може още тази вечер някоя граната да ти откъсне главата…“
Как можеш да забравиш, че си видял как загиват толкова много от най-добрите ти приятели?
Как можеш да си простиш, че си отнел живота на друго човешко същество? И до днес сънувам кошмари заради това.
Всичко, което ми се е случило през живота, изглежда незначително в сравнение с годините, прекарани в армията".
📖 Life in a Jungle
