„Дами и господа,
Уморен съм. Разочарован съм. Първо съм ядосан на себе си, защото вярвах. Дойдох тук през март. Подписах петгодишен договор. Казах „да“, когато този клуб беше на една точка от Чемпиъншип. Казах, че ще остана, дори и да изпаднем. Дадох думата си. Клубът ми даде пари, много пари. Почти четиристотин милиона за едно лято. Тонали, Фернандес, Мармуш, Савио, Мудрик... имена, числа, заплати. Харчихме като клуб, който иска да се бори за върха! А какво виждам на терена?
Играчи, които тичат за договора, а не за фланелката. Играчи, които гледат часовника, гледат камерата, гледат следващата среща с агентите. Когато топката е загубена, те си тръгват. Когато трябва да натискаме, чакат някой друг. Когато имаме шанс, те поемат сигурното подаване. Това не е футбол. Това е бизнес. Поведението им ми казва всичко. Няма глад. Няма срам. Няма уважение към емблемата, към феновете, които плащат, пътуват и пеят, дори когато не можем да вкараме нито един гол във Висшата лига. Гол. Четири мача. Нула голове. Можеш да си купиш талант. Не можеш да си купиш чувството, че този клуб е по-голям от заплатата ти.
Съжалявам, че се присъединих. Казвам го ясно. Мислех, че Тотнъм все още има душа. Мислех, че проектът е футбол. Вместо това намирам съблекалня, която мирише на пари, и управителен съвет, който дори не може да ме уволни, защото договорът е твърде скъп. Двадесет и пет милиона, тридесет милиона, за да се отърват от мен, така че ме задържат. Оставам, защото е по-евтино. Това е реалността. Не съм турист. Тук съм заради предизвикателството.
Работя всеки ден, викам, показвам се, оставам до късно. Някои от тези играчи се отнасят към тренировките като към фотосесия. Те искат начин на живот във Висшата лига без болката, характерна за Висшата лига. Ако не са готови да страдат за този клуб, не трябва да носят тази фланелка. Няма да го крия. Разочарован съм. Уморен съм. И няма да се преструвам, че всичко е наред, докато играем като мъже, които вече са си взели сметката.
Благодаря ви."
Роберто Де Зерби
